На вратата се звъни.
Зная, че не си ти, но отварям с думите: „Здравей, Марго!“. Момичето се сепва от другата страна, но се усмихва вежливо, когато вижда скъпия ми костюм, който небрежно съм облякъл в съботния следобед. Отстъпвам, за да влезе, но преди да затворя, тя вече е огледала хола и дневната. Зная какво си мисли и все пак се преструвам на любезен. Каня я в кухнята на чаша кафе. Обстановката е някак по-интимна там.
Тя сяда на барчето, аз сервирам.
Нервна е. Иска алкохол.
Вътрешно се присмивам по-скоро на себе си, отколкото на нея. „Жалък си, жалък.“ Решавам да започна разговора отдалеч.
– Добре ли пътувахте?
– Дойдох за обявата – прекъсна ме тя.
Двамата се споглеждаме и тя пак ми се усмихва. Свалям поглед към перфектно подредените ѝ зъби и знам, че се е усмихвала по същия начин онзи преди мен. Всеки иска да е единствен за някого, както ти си за мен, Марго.
– Въпроси ли имате? – подхвърлих и отпих от чашата си.
Тя потрепна и започна да се оглежда в кафето.
– Искате жена до 25 на име Марго? Това е кратко и ясно – тя се засмя. – Но трябва да си призная, че ви излъгах. Името ми не е Марго. Мисля, че трудно ще откриете момиче с такова описание по жълтите страници. Затова реших да пробвам късмета си.
– Не е проблем – кимнах добродушно, но усетих, че устните ми просто се разтеглят встрани, без да мога наистина да се усмихна. – На мен ми стига да отвръщате на това име, като на свое.
– Мога ли да попитам къде е истинската Марго?
Аз не я погледнах и тя помисли, че ѝ е позволено да продължи.
– Обявата ви е толкова кратка, нищо не…
– Какво по-ясно от това? – гласът ми стана нисък и басов. – Дошла си за пари, не за отговори.
– Така ли ще се държите с мен през цялото време? – по очите ѝ се появиха сълзи, ала те бяха фалшиви, също като бижутата, с които искаше да изпъкне. Въздъхнах и я погледнах за последно.
– Марго,… днес си много лоша. По-добре си върви.
Тя се поколеба. Изглежда очакваше да ѝ се извиня и да я накарам да остане. Аз се обърнах, ала тя не тръгваше. Вместо това, свали палтото и чантата си и ги остави на бара. Извърнах се – тя беше скръстила ръце и ме гледаше като напълно различен човек.
– Добре. Кажи защо изостави Марго?... Защо изостави мен?
– Нима забрави? – изпуснах се аз. Тя ме предразположи. Беше късно. Вече виждах назад, далеч в миналото; право към последния чин до прозореца, където те зърнах за пръв път.
Сламеноруси коси, напечени от силното слънце. Това може да са само коси на ангел. Две плитки се спускат около издълженото ти, порцеланово лице. Кукла. Скъпа играчка с два сапфира, вместо очи, и розов лист, вместо уста. Скъпа си и затова всички искат да те поздравят, да те докоснат, да поиграят с теб. Ти стана скъпа и за мен, но аз никога не посмях да те докосна.
И до днес не мога да намеря обяснение защо именно на красивите хора се случват най-ужасните неща. Винаги се сещах първо за бащата на Марго. В града му се носеше славата на пияница и скандалджия. Влезеше ли в някой бар или кръчма, веднага го гонеха, затова той се запиваше на крайбрежната улица. Сядаше на някоя пейка и обсъждаше политиката с празните бутилки. Когато Марго постъпи в гимназия, той вече беше забегнал с друга жена. Не знаех дали в онзи ден е бил по-пиян от всякога или е изтрезнял най-накрая, ала не му простих, че е изоставил едно съкровище заради лъскава и звънтяща дрънкулка от улицата. А онази разпътна жена беше точно такава – спретната в екстравагантните си тоалети и бъбрива до самозабрава.
След като двамата напуснаха града, плъзна слух, че тя го изоставила, а той умрял от студ като бездомник, ала всички толкова го презираха и съчувстваха на Марго и майка ѝ, че сметнаха тази мълва за твърде великодушна към съдбата на дъртия цокач.
В миналото майката на Марго била разсеяна, прекалено весела и безгрижна жена. Не ѝ позволявали да носи пари със себе си, защото винаги всичко губела. Както се случи с мъжа ѝ. След като той я напусна обаче, майката на Марго стана пресметлива и спокойна, та чак намрази мъжката половина от човечеството до толкова, че сетне отделяше всяка свободна минута от времето си да научи на същото дъщеря си.
Макар да я слушаше за всичко, Марго тайно тръпнеше и примираше при мисълта, че някой ден ще открие любовта на живота си, ще създаде свое семейство и най-накрая ще бъде щастлива. Затова тъмносините ѝ очи непрестанно изучаваха хората наоколо, търсейки нейната любов.
Колкото до мен, аз очевидно ѝ бях напълно безразличен. Две години подред опитвах да стана неин приятел, или както презрително ме наричаха съучениците – „момче на повикване“. Явно нейните очи отдавна не виждаха в мен потенциален кандидат и аз се превърнах в абсолютно безполов. Тогава, разбира се, още не си давах сметка. Вместо това, наслаждавах се на кратките ни и повърхностни разговори, припомнях си ги вечер преди да заспя и дни наред си фантазирах, дори когато тя беше с мен. Мислех, че вече сме достатъчно големи, за да направя решителната крачка.
Двоумях се между това да ѝ напиша дълго и прочувствено писмо или да ѝ кажа директно, след като я изпратя до дома ѝ. Мина седмица от началото на новата учебна година, а аз все така се боях.
Това беше моментът, за който съжалявам до ден днешен.
Не че можех да предположа какво щеше да отвърне Марго. Имаше някаква част от мен, която не искаше да знае. Но когато един ден тя ми призна, че се е влюбила, целият ми свят се разпадна. Трябваше ли да съм щастлива за нея? По дяволите, не! Тя пърхаше с мигли и дори не ме поглеждаше, а аз плачех вътрешно с кървави сълзи и правех сетни усилия да се овладея. Когато тя най-накрая си тръгна, напълно забравих горчивината си и започнах трескаво да размишлявам кой ли беше негодникът. В моето училище ли беше? По-голям ли беше от мен? Имаше ли кола? Не мигнах.
На следния ден започнаха тренировките. Бяха ни взели някакъв млад учител от далеч. Бях толкова разсеян, че надали щях да го впечатля и вероятно щеше да ме остави в резервите. Когато го видях за пръв път обаче, разбрах нещо, което само един мъж може да усети у друг – този тип беше женкар. Женкар и негодник. Захаросан отвън и отровен отвътре. Всички момичета луднаха по него. С момчетата се почувствахме ощетени. Той беше конкуренция, с каквато не можехме да се равняваме. Беше еднакво недостижим както за нас, така и за останалите.
Единствено Марго си беше наумила, че може да го има.
„Той е“ – уверяваше ме тя. Аз опитах да я разубедя, дори я заплаших, но тя не ме слушаше. Фантазираше си точно като мен през последните години. Виждах себе си в нея и това ме вбесяваше до лудост.
После направих втората най-голяма глупост – дадох ѝ обещание да я прикривам.
Те започнаха да се срещат, ала колкото и стриктен да бях, негодникът си беше негодник до гроб. Не го интересуваше кого щеше да нарани и дали щяха да ги разкрият. Дори ме съмняваше, че е женен. Имаше един странен маниер да се измъква в определен час, като че чакаше обаждане от домашните. Но това, както и другите ми съмнения, запазих за себе си.
Не мога да излъжа, че бях щастлив за Марго. Бях съсипан. Бях развалина. Не помня да съм бил по-нещастен през живота си, ала през цялото време смятах, че постъпвам правилно.
Третата ми грешка беше, че казах „Да“.
Стана в деня, в който изгубих Марго. Не зная дали тя щеше да си иде с или без моето съгласие. Може би съм искал да изглежда така, сякаш аз щях да я отпратя. Може би съм искал поне веднъж изборът в тази откачена връзка да е мой и казах „Да, ще ти помогна“.
С онзи искаха да избягат.
Марго беше измислила всичко до последния детайл, но за нейния възлюбен това изглеждаше като детска игра, от която обилно да намаже. У мен беше скрит сакът с дрехи на Марго. Тя обеща да го вземе точно в осем, за да не я заподозре майка ѝ. От притеснение се разболях. Студена пот изби по тялото ми, вдигнах температура и започнах да повръщам, ала някаква си треска нямаше да ме отвлече от целта. Аз чаках Марго.
Чакам я и до днес.
Така и не се разбра какво се беше случило в онази нощ, но Марго изчезна от лицето на земята. Казват, че я отвлекли; че я изнасилили; че сама е избягала. Сплетни имаше много, но властите не откриха тялото ѝ. За последно я бяха видели в колата на учителя. Задържаха го. Той и дума не обели. Личеше си, че знае нещо. По същата причина той изгуби захаросаната си обвивка и от него остана само горчилката. Вкараха го зад решетките, когато откриха кръв по бронята на колата му. Оказа се негова. Подозренията не паднаха, за разлика от присъдата.
В деня на освобождаването му станах мъж. Пребих го до смърт, заради което си разменихме местата – той отиде в болница, а аз – в панделата.
След като ме пуснаха, намерих си работа, върнах се в старото си жилище и продължих да чакам Марго. Признавам, че сърцето ми спира всеки път, щом часовникът удари осем. Все повече се убеждавам, че в онзи ден не съм имал треска, а любовна мъка – както когато наркоман преминава през абстиненция, освобождавайки се от въздействието на наркотика. Някак си знаех, че няма да я видя никога повече. Връзката ми с нея беше силна, здрава. Надявам се да е изпитала покой или поне ако е могло да разменим телата си, аз щях да взема цялата ѝ болка и да я заровя в сърцето си. Там има много място. Марго остави твърде голяма празнина.
И все пак… някаква частичка от нея продължава да живее в мен и чрез мен. Частичката от Марго, която ме обичаше.
– Вие още я чакате? – рече след малко момичето. Аз докоснах чашата си с устни, но кафето беше изстинало. Този въпрос ме накара да погледна ръцете си. На лявата вече имах старческо петно. Дори не го бях забелязал.
– Нима не каза, че си Марго?
– Да, но…
– Значи те дочаках.
