Като жанр без постоянни обем и форми, романът променя ликът си през вековете, опитвайки се да се пригоди към всички исторически събития и катаклизми. Древните гърци слагат началото му с Омировия епос, а римлянинът Апулей дава първообразът на съвременния роман със „Златното магаре”. Минавайки през средните векове и буржоазнитте салони; превръщайки се в основно четиво през войните и режимите, докато стига до голямата сцена и самите награди Оскар. Пътят на романа е дълъг и славен. Но какво прави романа вечен, така че да бъде четен и след четири века? Авторът, историята, съспенса или всичко взето заедно?

Макар голяма част ръкописи да са изчезнали с изгарянето на Александрийската библиотека и за някои от тях да не са останали дори фрагменти, именно поемата на слепият бродещ певец Омир се е приемала като най-ранният роман в стихове в античната литература. „Дафнис и Хлоя” на Лонг пък е първият исторически роман, най-известният на времето си. Той е посветен на изкуството, вдъхновено от Ерос. С тези две произведения се поставя началото на първите важни за поетиката точки – сюжет, герои и композиция. Представянето им в Илиада е на високо равнище именно заради драматургичните театри, които по онова време са били в кулминационната си точка.

След старогръцкия период, романите не търпят никакво развитие и слизат от литературната сцена. Настават векове на катаклизми около появата и признаването на християнството, опустошителните войни в Европа и появата на новата писменост. Тя разтърсва из основи човека. Слага Бог между него и писеца и му диктува своя завет. Малко по малко романът започва да се завръща и се открива пред лицето на Западна Европа.

Първите романи са били рицарските. Те са били писани в мерена реч и са обхващали теми за смели воини, платонически ласки и дами на сърцето. „Ланселот, рицарят на каруцата” е точно такъв роман. Сред дългите описания, монолози и речи, някак не е оставало място за съспенс. Нещата са се случвали изневиделица, брутални, като оригиналните приказки на братя Грим.

Първият роман, осмиващ култът към рицарството, е именно „Дон Кихот”. Разказът са самотният идалго, сражаващ се с вятърни мелници. Романът не само преодолява бурите на времето, 3000 преиздавания и 400-годишната си история, но и остава до днес като едно от най-известните произведения изобщо. Абсолютна класика. Малко книги могат да се похвалят със същото. По отношение на поетиката, романът разгръща всички пластове на всички равнища и се превръща в модел за бъдещите романи.

Това е и водещият жанр по време на Просвещението, затова и видовете му са толкова много. Епистоларният роман, философският диалог и пикаресовият роман вече почти не се срещат, докато романът пътуване, философският и, най-вече, експерименталният роман са едни от най-предпочитаните жанрови видове. Специално експерименталният роман се е наложил на български книжен пазар. Ярки примери за него са Георги Господинов и Калин Терзийски.

Най-известният романист през Просвещението е Даниел Дефо. Той е написал десетте си романа за шест години. Той е и човекът, който въвежда авантюрният роман в литературата. Авантюрният роман не е абсолютно ново явление. Има свой предшественик в античната, средновековната и ренесансовата му разновидност. Но при Дефо жанров вид се сдобива с изчистени, изпъкнали и ясни форми.

Както Сервантес прави пародия на рицарките романи с „Дон Кихот”, така и Джонатан Суифт решава да се присмее на измишльотината „Робинзон Крузо” със своя „Пътешествията на Гъливер”. Имало е практика по онова време да се използват за основа реални истории, какъвто е случая в „Робинзон Крусо”. Днес също има опити да се пише подобна литература. Тя е скандална и често пъти порицавана. Никой не желае личното му нещастие да бъде обект на всеобщо достояние и критика.

На някои автори животът им е бил като рома. Какъвто е животът на Огюстен Бомарше. „Дон Жуан” е един от романите в стихове, макар и незавършен, наред с „Евгений Онегин”. Там определението „роман” е винаги оспорвано от изследователите. Също както „Гаргантюа и Пантагрюел”. В подобни дилеми последната дума обикновено имат техните автори.

Уолтър Скот е лицето на историческия роман със своята 26-томна поредица „Уейвъри”. Той е създател не само на историческия роман, но и на европейския модерен роман изобщо. Уолтър Скот преобразява вкуса на масовия читател от онази епоха, отвръща го от романтическата поема и го приковава към романа. Историческият роман на Скот е от нова тип, защото е верен образ на събитията от даден исторически момент, той представя и картина на нравите, психологически портрет на големи общности от хора, не рядко на цели народи. Фикционално и исторически-достоверно се сплитат в неговото повествование, образите на исторически личности съседстват е тези на измислени герои, родени във въображението на писателя.

Интересен е романът на Юго „Клетниците, наречен още роман-река с оглед на поетиката – 1600 страници романово действие. По времето на Зола се смята, че експерименталния роман трябва да прави в литературата експерименти, подобни на тези от физиологията. Социалният роман на 19 век изследва художествено-аналитично неразривните връзки межди индивида и обществото. Социален роман е „Червено и черно” на Стендал.

Критико-реалистичният роман изследва редица социални недъзи, срещу които се бунтува традиционният хуманизъм: несправедливата съдебна система, проституцията, жестоката експлоатация.

Романът може да обхваща необятни пространства от време и с огромни количества герои и сложни сюжетни и персонажни системи. За Балзак, например, романът е тотален жанр. Неговите герои преминават от роман в роман и търпят развитие. Не защото е неспособен да измисли други, а по примера на реалния живот, в който съществуването ни не е огряно от единствено едно велико събитие. Персонажът може да стане повод и за други приключения или просто ментор на следващия герои, както „Желязната маска” е продължение на „Тримата мускетари”.

Има романи без сюжет и романи без сюжет или герои. Те също представляват затруднение за критиката и спъват днешния читател с често философския си размисъл, твърде отдръпнат от традиционната представа за класическият роман. „Панаир на суетата” на Уилям Такъри с подзаглавие „Роман без герой” – т. е. герой, обожествен след смъртта на децата му. Камерен роман, централизиран около съдбите на две семейства. Тук авторът иска да изтъкне, че в романа няма социален подвид, т. е. няма велико постижение, пожеда или простто надмогване, което да бъде възпято. Както в „Крадецът на праскови” от Емилиян Станев. Романът без герой и безсюжетния роман са едни от експерименталните форми на романа.

„Мадам Бовари” на Флобер е първият модерен роман на френската литература, както и едно от произведенията, писани върху основата на действителни произведения, влезли в журналните хроники. Днес е приета практиката по-скоро самият автор да вгражда себе си в романа и в образа на главния герой, както е Мопасан в „Бел Ами” или Лорън Уайзбъргър в „Дяволът носи Прада”. Европейският романтизъм, от друга страна, започва с единствения роман на Оскар Уайлд – „Портретът на Дориан Грей”.

От тук насетне романите започват да влизат във все по-сложни и по-сложни течения, които или се допълват или се изключват взаимно. В края на 19 и през целия 20 век романът търпи най-грандиозните си и знаменити промени. В България възниква късно. Антон Страшимиров с „Хоро” дава началото, докато Иван Вазов с „Под игото” указва най-верния път за неговото развитие. Българските романи, като обем, не могат да се сравняват с европейските. Сложните сюжетни линии и персонажни образи са валидни за малко книги, като историческия роман на Захари Стоянов – „Записки по българските въстания”.

На запад най-достойно признание, което получава романът, е неговото филмиране. Почти всяка известна книга има вече своя екранизация. Особено класическите шедьоври като „Опасни връзки”, филмиран в една година от двама независими режисьори, а по-късно осъвременен в „Секс игри”. Подобна е съдбата на „Укротяването на опърничевата” с Елизабет Тейлър, а години по-късно се превръща в „Десет неща, които мразя у теб”. Осъвременяването на класиката е един поклон към нея и към всички онези писатели и поети, останали запомнени във времето.

Но не всички екранизации получават Оскар. „Хамлет” по Шекспир успява, но е единственият. Защото Филмовата академия не оценява стройността на класиката, а качествата на филма, способността на режисьора и актьорите, изобретателността на сценаристите и кинематографите. Оскарът не е Нобелова награда. „Отнесени от вихъра” на Маргарет Мичъл е първият спечелил награда филм, правен по роман. Темата за робството се вие като тънка нишка около основният любовен сюжет. Екранизацията е най-високобюджетната за своето време.

Други екранизации на известни романи, получили Оскар не за какво да е, а за филм, са „Цялото кралско войнство” на Робърт Пен Уорън, „Около света за 80 дни” на Жул Верн (която също има римейк), „Бен Хур” на Лу Уолас, „Моята прекрасна лейди” на Айрис Йохансен, „Кръстиникът” 1 и 2 на Марио Пузо и „Властелинът на пръстените” на Толкин. Зад всеки роман се крие роман. Зад всяка история има една истинска. Както и зад всяка екранизация. Макар тези писатели да не получават Нобелова награда за творчеството си (изключвам всички автори преди 1901 г.), те са останали в историята с друго, също толкова значимо – всеобщото признание.

Любопитен е фактът, че никой Нобелов лауреат, чийто труд е филмиран, не е получил Оскар. Има само едно „изключение” и това е „Красив ум”, който е адаптация на нобелов лауреат по икономика – Джон Наш. Филмът печели 4 награди „Оскар” през 2002 г.

Книги като „Благодатта на земята”, „Селяни”, „Буденброкови” никога не биват екранизирани, макар техните автори да са получили Нобелова награда за литература предимно и почти изцяло заради тях. За сметка на тези книги като „Франкенщайн” на Мери Шели, „Магьосникът от Оз” на Лиман Франк Баум, „Големите надежди” на Чарлз Дикенс, „Доктор Живаго” на Борис Пастернак и много други имат по няколко римейка в Холивуд и дори Европа, а не са получили нито една награда Оскар.

Изводите могат да бъдат много. Никой не знае точно какво или кой контролира награждаването и кой или какво – популярността. Изглежда  уникалността на една идея не може да се сравнява с нейното изпълнение. А именно това е, което търсят критиците. Филмовата академия на САЩ и Нобеловите награди не бива да се поставят на една везна, но всеки един от тях буди респект и кара читателите и зрителите да обърнат по-сериозно внимание към техните номинации. Респектът към чуждия труд и респектът към критика са една от малкото останали инстанции на високия стил и високите очаквания.

Макар да знаем, че хора като Роулинг, Стивън Книг, Джордж Мартин и Никълъс Спаркс в момента са най-влиятелните писатели в Холивуд и най-превежданите в света, бихме ли могли да кажем, че са най-добрите? От Апулей до Холивуд романът е изминал неравен и труден път. Променял се е, но хората също са се променяли. Днес стилът на романа все повече и повече заприличва на сценарий на филм или филмова адаптация. Как ще изглежда след 10 или 20 години не бива да е грижа на Холивуд, а на литературата. Само тя е способна най-безпристрастно да отсъди бъдещето на романа и неговата следваща трансформация.